По-долу публикувам втората част от моите размисли, породени от публикувания от д-р Орлин Стефанов текст  "Тибетската "рицарка" с правешко потекло и нейните оръженосци"  - на свой ред реплика към статията на Жени Костадинова "Кога ли ще те настигнем, Людмила?..." . Тази част представлява необходимо "лирично отклонение". В нея коментирам не толкова тезите на д-р Стефанов, колкото уточнявам някои обстоятелства, имащи отношение към обществения дебат по конференцията по случай 70-годишнината на Л. Живкова като цяло. Това е необходимо с оглед уточняване на изразените позиции, изясняване на обществения контекст или фон, в или на който протича дискусията, и изчистване на възможни недоразумения.      Онова, което отличава докладите от следобедната сесия на конференцията за Людмила Живкова, е безпристрастният език на сухите факти. В частност, осъществените под ръководството на Л. Живкова проекти са квалифицирани с неутралните "мащабни" и "амбициозни", като са избегнати положително или отрицателно натоварените определения от типа на "велики" или "грандомански". Посочени са редица конкретни събития, точни дати, числа (вложени средства, брой посетители, времеви срокове) - все информация, която би могла да послужи като отправна точка за бъдещи изследвания. 
  В интерес на истината, сред публикуваните в интернет материали почти няма критика на тези доклади. Единствено изключение е статията на Дияна Иванова "Отминалата "конференция" за Людмила Живкова" , според която на конференцията не е било достатъчно дебело подчертано, че Людмила Живкова е привилегирована и е дъщеря на човек, който е управлявал и насилствено. С оглед на това, че подобни въпроси бяха поставени и в читателските коментари към първата част на моята статия, а и в текста на д-р Стефанов е акцентирано върху "правешкото потекло" ще направя някои пояснения по въпроса, които се надявам да бъдат от полза.
  В учебниците по география пише, че земята е кръгла. На една научна конференция по география обаче, посветена на тесен географски въпрос (примерно релефа на Патагония) кълбовидността на земята може изобщо да не бъде експлицитно спомената. И причината не е в някаква конспирация от страна на учените-географи. Просто научните форуми, за разлика от учебниците, са насочени към разкриване и откриване на новото, а не към педагогичното натъртване на тривиални факти. По същата причина и думичките "диктатура", "тоталитаризъм" и пр. не се споменават на всяка страница от докладите на конференцията  за Людмила Живкова, ако и да не са в никакъв случай пренебрегнати от учените-историци.
  Това, че Живкова се издига в държавната йерархия благодарение на своя баща, е посочено от проф. Искра Баева, със съответната негативна оценка. Достигането на определена позиция в обществото благодарение на протекции и/или привилегии може да бъде от първостепенна важност за характеризирането на привилегированото лице единствено в случай, че то се окаже неподходящо или негодно за заемания пост. В обратната ситуация, когато са налице безспорни успехи, привилегията се превръща в подробност, макар и несъмнено значима. А дейността на Живкова като министър на културата е успешна не само в сравнение с целия дивен паноптикум от министри на културата (Чилова, Абрашев, Рашидов...), на които се нагледахме през изминалите демократични години, но и в световен мащаб.
  В този смисъл, едва ли някому би хрумнало да отрича примерно успехите на Кръстьо Сарафов като актьор единствено поради това, че е пробил с главна роля в "Крал Лир" благодарение на "задушевния" разговор на неговия брат Борис Сарафов (ръководител на Върховния македоно-одрински комитет и ВМОРО) с директора на театъра.
  Критиката на повечето протестиращи срещу конференцията се свежда до това, че самото ѝ насрочване към юбилейната дата - 70-годишнината от рождението на Л. Живкова, представлявало реабилитация на нейното дело и оттам - реабилитация на Тодор Живков и живковизма изобщо. С това протестиращите и несъгласните обясниха и нежеланието си да вземат думата на самата конференция, когато трибуната им беше предложена - те се опасяваха, че самото им участие, независимо от съдържанието му, би "легитимирало" конференцията (каквото и да означава това).
  Проблемът с подобна интерпретация обаче се състои в това, че Людмила Живкова не се нуждае от реабилитиране, тъй като, за разлика от случая с нейния баща, нейното дело не е било отречено в резултат на обществен дебат. Нито пък някакви нейни действия са получили осъждане от страна на съдебната система. Без обществен дебат бяха преименувани в началото на 90-те години и обекти, носещи нейното име - НДК, булевардът в кв. "Младост" в София. Без обществен дебат е бил предприет и опитът да се разруши с булдозери монументът "Камбаните". Единствено активните протести от страна на обществеността са попречили на този вандалски акт.
  Опитът на протестиращите да обосноват своята позиция с приетия през 2000 г. закон за обявяване на комунистическия режим за престъпен също не издържат никаква сериозна критика. Противно на написаното на плакатчетата на нахълталата в конферентната зала агитка, Людмила Живкова НЕ Е комунист. Самата тя в разговори с хора, на които е преценявала, че може да има доверие, е наричала комунистическата партия "погребална процесия, която върви след катафалката на едно мъртво учение" (марксизма). Съответно и осъществените под ръководството на Л. Живкова проекти стоят извън рамките на комунистическата идеология, както и на всяка идеология изобщо.
  Това е видно от международните оценки за нейната дейност от страна на учени и институции, за които по никакъв начин не може да се каже, че са се "облагодетелствали" от Людмила Живкова. Тук визирам например статията на Людмила Шапошникова (историк, индолог и писател от Русия, доктор хонорис кауза на Софийския университет), озаглавена "Людмила Живкова - държавен деец и подвижник", в която дейността на Л. Живкова получава висока оценка именно като стояща извън рамките на комунистическата идеология и осъществена в противоречие с основите на тоталитарния режим.
  Визирам и впечатляващото признание, оказано на Людмила Живкова (и чрез нея - на България) в Индия, където тя е включена в петчленния съвет по изграждането на града на бъдещето Ауровил (проект на ООН) - една също напълно надидеологична инициатива.
  За онези, които биха поискали още доказателства за моите думи, ще напомня, че световните детски асамблеи "Знаме на Мира" получиха подкрепата на ООН и ЮНЕСКО, а вече след падането на желязната завеса към монумента "Камбаните" в кв. "Младост" 4 в българската столица добавиха своите камбани онези, които по политически причини не бяха в състояние да сторят това по-рано - Израел, НАТО, Католическата църква в лицето на Негово Светейшество Папа Йоан-Павел Втори. А тях дори и най-запалените фенове на Иван Костов едва ли биха могли да обвинят в симпатии към комунизма. Тук не бих искал да се отклонявам в дискусии за това, доколко примерно НАТО се бори за мир и с какви методи го прави - визирам единствено световното признание за инициативите на Л. Живкова, което е неоспорим факт. Макар и посмъртно, Людмила Живкова победи. 
  Оттук нататък всякакви истерични протести, агитки и вайкания на изгубили общественото доверие политици, включая смехотворните им опити за reductio ad Hitlerum, не са нищо повече от "буря в чаша вода", която може да потвърди най-много старата истина, че няма пророк в родината си...
  Но ако е така, тогава какво е онова "крушение на илюзиите", за което пише видният наш литературен критик и театровед д-р Орлин Стефанов? Има ли той някакво реално основание да твърди нещо подобно? По всяка вероятност - да. А за какво точно иде реч според мен, предстои да научим в следващата част.

(следва продължение)  

Люси Умното!
Щерката на Правешкия копанар!
Видната представителка на каскет-идиотизма и интернационалсоциалцървулпрогресизма на соц. феодализма!

Дерзайте товаришчи - почти сте до дъното на човешката смет!

Един обективен поглед върху фактите, вместо върху тяхната интерпретация - точно това, от което имаме нужда, за да се доближаваме до истината. В конфликта около конференцията ми направи шокиращо впечатление едно нещо: т. нар. "демократи" възразяваха не срещу друго, а въобще да се провежда такава конференция, т. е. изобщо да се говори за факти от историята, независимо какви са тези факти и каква е тази история. Просто защото на тях дадена историческа личност не им харесва. С други думи: "демократите" по най-тоталитарен, надхвърлящ дори комунистическата цензура, начин се напъват да установят своя, "демократична" цензура. Ще видите, че не успяват да привеждат никакви аргументи защо НЕ ТРЯБВА да се обсъжда дейността на дадена политическа фигура, без значение коя, в случая Людмила Живкова, освен "аргумента", че на тях тази фигура не им харесва, респ. не съвпада с тяхната идеология. Винаги съм мислел, че комунистическото съзнание е зомбирано, но "демократичното" по степен на зомбираност се издига до непостижими висоти. По тяхната зомбирана логика трябва и НДК да взривим, защото е носел името на Людмила Живкова - чиято главна "вина", впрочем, се оказва, че е нечия дъщеря. Точно както комунистите цял живот преследваха децата на "враговете на народа". Поздрав за обективните и непредвзети размисли по темата!

Какъв принос в културата има Люси Умното?

Я ги напишете тук - незомбираните, ако осъзнавате за какво говорите и на кой свят се намирате!

Нали за това трябва да има такива конференции - за да се обсъди и дискутира има или няма? Но защо трябва да се пречи да бъдат провеждани? Нали свободата на словото беше основна демократична ценност? Нали само комунизмът и другите диктатури налагаха цензури? Явно в представата на някои "демократи" демокрацията също се явява диктатура, която има нужда от цензура. Е, тук вече сме на едно мнение.
И въобще, ако някой иска да дискутира, трябва да избягва обидите, защото може да му бъде отговорено със същото, че и отгоре - но това не прилича на възпитани хора.

Публикувам долния текст получен на електронната ми поща без подпис.
********
В края на 70-те години започнах да събирам материали за една книга. На основата на подробен контент-анализ на серия от статии и доклади смятах да докажа психическата неуравновесеност (ама най-меко казано) и теоретичната неадекватност на авторката. Естествено, тогава подобна книга би могла да бъде тиражирана и разпространявана единствено апокрифно, с очевиден риск за живота и здравето на контент-анализатора.
Всеки непредубеден читател на натрупаните писания би останал потресен от шизофреноподобната и безспорно квазинаучна словесна мътилка. По двайсетина дефиниции (в широкия диапазон между взаимно противоречащи си характеристики) на фундаментални социологически и културологически понятия. Усукани и напъхани една в друга до пълно безсмислие абстракции. Кошмарни бълнувания от сорта на твърдението, че всеки от нас изпраща положителни или отрицателни вибрации в Космоса, които после се връщат и правят живота на Земята лош или добър. Смешни заклинания и припадъци около красотата, творчеството, всестранно развитите недоразвитости и т. н.
Група студенти от специалността българска филология сигурно се досещат за какво и за кого става дума. На едно упражнение в началото на 80-те си изпуснах нервите и ги запознах накратко с основните моменти от въпросното произведение. Помня увисналите от уплаха челюсти дори на тримата “законни” доносници. Те, впрочем, не набраха смелост да докладват за инцидента. Само споменаването на “божественото” име ги хвърляше в треска. Името Людмила Тодорова Живкова. В епохата на монархизирания псевдосоциализъм медиите ни го натрапваха всекидневно. Напоследък демократичните медии също дадоха газ. Любомир Левчев, Димитър Филипов, щерката Евгения, Димитър Мурджев, Богомил Райнов, цялото принцеско войнство. Нейният интелект, Нейният морал, Нейното дисидентство, Нейното отваряне на страната към Запада, Нейният втори златен век за националната култура,
ПРОДЪЛЖАВА

Нейното това, Нейното онова.
Ако не реагирам, собствената ми памет ще ме заплюе.
Бих започнал обаче с две задължителни уговорки. Първо, познанието за българската национална съдба не бива да бъде деформирано от позициите на каквито и да било извъннаучни интереси. Доколкото това е възможно, оценката на историческите периоди, събития, лица би трябвало да бъде многоаспектна и справедлива, да обхваща и позитивното, и негативното, да регистрира и постиженията, и престъпленията. Пълното дивашко отрицание, например, на т. нар. социализъм и неговите лидери е равностойно по глупост на адресирания до същите обекти телешки възторг. Второ, категоричен противник съм дори на мисълта за някаква забрана, табу, цензура, за дори и минимално ограничаване на правото на изброените по-горе да защитят публично своите спомени, своята гледна точка, своята истина. Уважавам това право, уважавам чуждото мнение, зад което сигурно стоят известни основания. Чест прави на “Труд” в този смисъл, че не страда от пещерни предразсъдъци и предоставя свободна трибуна за изява на теоретични опоненти и идеологически противници.
Единственото, следователно, което ме ръководи в случая, е да балансирам до определена степен благовонните песнопения, да обърна към интересуващите се и другата страна на медала, да припомня неща, които не би било правилно да захвърляме с лека ръка в реката на забравата.
Предполагам, че Людмила Живкова не е била лишена от определени качества. Като цяло обаче не надскачаше средностатистическото равнище на специалист с висше образование. Главоломната й кариера се дължеше само на факта, че бе дъщеря (и престолонаследничка - поради получения у братчето й генетичен спад) на правешкия владетел. Чедото “дисидентстваше” по същия начин, по който “дисидентстваха” дечицата на висшите партийни функционери – просто плюеха съветската нискокачествена и нископрестижна продукция и предпочитаха “империалистическите” дрехи, мебели, коли, магнетофони.

Всички нормални хора ги предпочитаха, но, за разлика от върховните “дисиденти”, нямаха никакъв достъп до “неправилните” от идеологическа гледна точка блага.
Видната наследствена държавничка прахосваше, като другите свои колеги, народната пара с пълна сила: в родината – за помпозни мероприятия; из света – за музейни капризи, модни прически, копринени тюрбани, индийски нирвани и пр. Зад отварянето на България към световната култура (органичен компонент от “втория златен век”) прозираше отварянето на Людмила - след преживяната от нея катастрофа - към йогистката житейска философия, източната мистика, ирационалните учения, парапсихологиите, кармите, преражданията на душите, вибрациите, с които замеряме космическото пространство, и прочие ненаучни и далечни от съвременната култура тъпотии. Наистина не разбирам защо болката и трагедията на едно човешко същество би трябвало да бъдат сакрализирани и възвисявани като гигантски принос към развитието на отечеството.
Длъжен съм да изясня и причините, поради които събирах и анализирах точно статиите и докладите, публикувани главно в тогавашния вестник “Народна култура”. Това бе фактически автентичното нейно творчество. Това тя пишеше сама. Помагаше й единствено (като художествен редактор) Димитър Филипов. Другата част от “богатото” й творчество нямаше нищо общо с креативните й способности. Кандидатската й дисертация бе сътворена от млад исторически колектив, книгите “Четвероевангелието на цар Иван Александър” и “Казанлъшката гробница” – от авторитетни български учени – историци, “Портрет на Дора Бонева” – от виден български художник. Имената и свидетелствата на скритите й съавтори не са толкова важни – фактът може лесно да бъде доказан с помощта на специална компютърна програма.
******************
Извинявам се за дългия текст, но го публикувам, защото е едно алтернативно мнение на изказаните на псевдонаучната конференция!

Тук важното е друго. Не приемам да ми представят като високоморален (отрекъл се от материалните мизерии дух, витаеща в облаците чистота, бяла птица, небесен ангел и пр.) човек, който без никакви угризения на съвестта – и напълно в духа на фамилната началническа традиция – се подписва под произведенията на други хора и парадира с тях като със свои. Тоест – крадец. Плагиатстващо нищожество, ако предпочитате прекия изказ.
Още много неприятни неща бих могъл да припомня. А защо не – и да довърша започнатата преди четвърт век книга. За да я подаря – в очакване на пределно ясната диагноза – на неколцина от най-добрите български психиатри.
Засега ще се задоволя с една тривиална истина: идеализирането на миналото не е разумна алтернатива на неудачното настояще. Престъпленията на днешните управляващи не са индулгенция за престъпленията на вчерашните управляващи. Наличието на модерен кретенизъм не оправдава наличието на архаичен кретенизъм.

Януари 2003
*************

Людмила беше и остава една кръгла нула, едно нищо и половина. И толкоз!

Негов автор е Николай Василев, а публикацията в интернет е тук: http://www.omda.bg/page.php?tittle=%D0%9B%D0%AE%D0%94%D0%9C%D0%98%D0%9B%D0%98%D0%90%D0%94%D0%90%D0%A2%D0%90__%D0%9D%D0%90%D0%91%D0%98%D0%A0%D0%90_%D0%A1%D0%9A%D0%9E%D0%A0%D0%9E%D0%A1%D0%A2&IDMenu=607&IDArticle=3265
Обемът му и споделените от автора виждания изискват по-обемен коментар, който възнамерявам да направя в една от следващите глави. Тук ще отбележа само, че някои от тезите, споделени от Н. Василев (например за "шизофреноподобната и безспорно квазинаучна словесна мътилка"), са ми известни. Имам сериозни причини да не ги споделям. По въпроса за сериозността, научността, ирационалността и пр. на възгледите, споделяни и от Людмила Живкова, интересуващите се могат да погледнат моята статия "Amicus Plato, sed magis amica veritas" тук: http://www.palitrabg.net/42bl.htm

по-добре да ни разкаже коя е Поци. Ще бъде поучително за всички.

Няма нищо лощо да си една или много нули стига да стоиш след единицата на пръвият.
Не може да се отрече ,че съобразно силите си с които я беше надарил баща и тя за разлика от Владко доста се постара ,та даже и престара

Много умно и смислено, чичо Борко.
Направо ме изненада.
Сега остава и простата ти да се е смалила... и леля Василка ще вдигне банкет!

В най-големия разцвет на правешко-тибето-петричкия период от българската култура се самоуби Петя Дубарова, поради едно обстоятелство, което днес е трудно за обяснение, но в онези времена се възприемаше като крах и трагедия. Няколко квадратни глави набързо угасиха една от искрите на българския поетичен гений. Мисля, че всяка нормална нация би предпочела да има една Петя Дубарова пред десет като Людмила Живкова.

и талантливи поети, и успешни министри на културата. Противопоставянето на едните на другите е некоректно.

ПО ВРЕМЕТО НА ЖИВКОВОТО УПРАВЛЕНИЕ ЕДИНСТВЕНО,ПОВТАРЯМ ЕДИНСТВЕНО ЛЮДМИЛА ЖИВКОВА УСПЯ ДА СЕ ПРЕБОРИ (ПО ОБЯСНИМИ ПРИЧИНИ РАЗБИРА СЕ)
ЗА НАС МУЗИКАНТИТЕ.ЧЕ ДА МОЖЕМ СРАВНИТЕЛНО СВОБОДНО ДА ПЪТУВАМЕ И РАБОТИМЕ НА ЗАПАД! ПРИ ТОВА С НОРМАЛНО ЗАПЛАЩАНЕ,А НЕ КАТО ЛЕКАРИТЕ В ЛИБИЯ,КОИТО ВЗИМАХА САМО ЕДНА ТРЕТА ОТ ЗАПЛАТИТЕ СИ!
ВРЕМЕНАТА БЯХА ТРУДНИ,НЯМАШЕ СВОБОДА И ДЕМОКРАЦИЯ И ТОВА БЕШЕ ЕДИНСТВЕНИЯТ ЛЪЧ НА НАДЕЖДАТА!
ЗАРАДИ КОЙТО СЕ ПРАВЕХА ДОСТА КОМПРОМИСИ!

Не мога да ги противопоставям, защото противопоставянето трябва да изхожда от сравнение, а те няма по какво да бъдат сравнявани. Петя беше поет, защото носеше Божията искра, а Людмила беше Живкова.

По-горе казвате, че не е необходимо да се повтарят тривиални, "големи" факти, когато се търси някаква по-частна истина. За да стане това обаче, трябва да има някакво единство сред дискутиращите за ролята на тези факти. Географите може и да не уточняват всеки път, когато говорят за мусоните факта, че Земята е кръгла. Но с човешките общества винаги е по-трудно.

За една част от хората Людмила Живкова беше част от режима, беше породена от режима и в преносния, и в прекия, и в още по-прекия смисъл, и като явление, и като биография, и просто като човек. Т.е. извън и без режима явлението Людмила Живкова нямаше да е възможно и то може да се разглежда само като част от режима.

Докато явлението Петя Дубарова по никакъв начин не дължи появата си на режима, най-видимата му връзка с режима (от който Людмила Живкова беше неотделима част) е тази, че режимът всъщност го уби. И от една малко отвлечена, но все пак видима гледна точка Людмила Живкова е по-виновна за това от, да речем, Станко Тодоров, защото по това време Людмила Живкова ръководеше културата, а Станко Тодоров не я ръководеше. Говоря, разбира се, не за юридическа вина.

а на човешката завист, злоба и други подобни качества. Конкретната форма, в която ще се облекат завистта и злобата, може да зависи от формата на обществено устройство, но не е от толкова голямо значение. Нито една власт и нито един министър на културата (или на друг ресор) не е в състояние да промени човешката природа.

Да, през епохата на социализма се самоубиха Петя Дубарова и Пеньо Пенев. Но нима в предходните времена не са се самоубивали поети? Яворов, Ракитин и Димитър Бояджиев кой "режим" ги уби? И за тяхната смърт ли ще обвините някое правителство?

Вината и чувството за вина са въпрос на отправна точка в мисленето. Има хора, които днес се чувстват виновни заради това, че са мълчали по времето на тоталитаризма. Има и такива, които тогава са пръскали отровата, а днес се гордеят с това. И има ги посткомунистиеските шумни антикомунисти, разбира се, достатъчно е човек да се огледа.

Всяка съдба е различна, едни са се самоубивали поради лични причини, други заради конюнктурата и режимите (тъй като в България е имало режими и преди 9-ти септември). Между другото, мотивите на Никола Ракитин са много близки до тези на Петя Дубарова. Веселин Андреев пък имаше съвестта да се изправи срещу собствената си вина, и можем да предполагаме, че докосването му до Петя е спомогнало за катарзиса му (и да не забравяме, нали, че избра същия вид смърт). Той е чувствал вината си пред нейното и близките до нейното поколения. Човек, служил на режима, човек със своите грешки и достоинства. Веселин Андреев чувстваше вината си, а Людмила Живкова, която беше много по-високо от него в пирамидата на режима, не е имала никаква вина.

И хайде както и да е, смъртта на Петя е една от метафоричните равносметки от разцвета на културата. Но това, че след смъртта й издателствата не искаха да печатат творбите на "самоубийцата", това свързано ли е с режима, или не е свързано?

apostapostoloff - "Стига си се излагал като кифладжия, бе!
02.11.2012 17:08
Людмила беше и остава една кръгла нула, едно нищо и половина. И толкоз!"
Така пише г. Апостул Апостулофф.
Какво може да се каже за този Господин? "Кръгла нула?" Не! Това би било незаслужен комплимент. Да влизаш в една сериозна научна дискусия с подобни "съждения" и при това да се наричаш писател, меко казано, е нещо по-незначително от нулата, независимо от това дали е кръгла или елиптична.